ЕМБАРГО

преносвачи на бензин

преносвачи на бензин

От Ниш фирма, която се занимаваше с организиране на курсове за водачи, Б и Ц категория, отвори филиал в Цариброд и Пирот. Явих се на конкурс за инструктор и бях приет. Не работих дълго. Държавна фирма, бензин на бензиностанциите нямаше, на черния пазар беше скъп. Взех пари назаем, купих собствен автомобил и сключих договор с фирма от Пирот. Плащах си данъци и осигуровки и започнах да работя като инструктор за Б категория в Цариброд. Поради наложеното ембарго курсистът си осигуряваше бензин – законът го позволяваше. Хората от Цариброд живееха от продажба на бензин. Разликата между купеното и продаденото бе около 60 пфенинга на пренесен бензин и 20 пфенинга на купен от българи в Цариброд и препродаден на сърби. Динарите в Сърбия имаха 8, 12.. 16 нули. Милицията в Цариброд гонеше и не разрешаваше свободна търговия. До ден днешен не ми е ясно кой глупак нареди на милицията в Цариброд да спира черната трговия на бензин и да отнемат от хората бензин. Ако не беше черната търговия, всичко щеше да спре. Може би традицията да се малтретира народът. В другите градове в Сърбия, имаше надписи КУПУВАМ – цена, ПРОДАВАМ – цена – никой не ги закачаше. Младите момчета и момичта, които караха курсеве, ставаха доверчиви и си говорехме открито. В тях имаше национално достойнство, бяха разумни, предпазливи, но в определени моменти и искрени. При колебливите, по-точно страхливите, трябваше подкрепа и хубава дума за да настъпи единомислие. Децата, които караха курсове, имаха 18 и повече години. Българи, живеещи от другата страна. Надяваха се, милееха за прилежна, човешка дума от български митничар и полицай, когато минават границата и пренасят бензин за оцеляване.

Сърбите от вътрешността имаха пари. Черпеха българските митничари и полицаи: лакомията, алчността и жаждата за бързо забогатяване направи от полицаите и митничарите убийци на българското у царибродчани. Казвам истини. За да кара курса, дадено лице отива с две туби да донесе бензин. Няма кола и ходи пеша. За да мине чака 6 – 8 часа. Чакането бе задължително психическа подготовка за черпене. Отнемаше се бензин, връщаха се хора. Правеха се подигравки.

Един път една жена в черно, около 60 годишна, с две туби по 10 литра обикновен бензин, за помпа, с която да полива градината молеше един митничар: “Съседът има помпа, иска бензин, за да полива и моята градина. Може ли да мина?”. Той я попита българка ли е, тя каза: ”Да!” “Добре, веднага те пускам, ако ни изиграеш ръченица“. Тя каза, че жали брат си, който преди един месец починал. Него това не го интересуваше. Ние, чакащите, се обадихме в защита на жената, той извика още двама и ни върнаха още 20 метра назад, след което сърдито попита бабата: “Ще играеш ли, или остави тубите и бягай?”. Тя плачеше и играеше ръченица без музика. Доволните митничари се посмяха на глас и пуснаха бабата. Ако някой бе сложил една книга, където гражданите, преносвачи на бензин,  да пишат хитрите хрумвания за подигравки на полицаите и митничарите, преживелите Втората Световна война евреи щяха да ги жалят. Хората бяха наричани “добичета”, “идиоти”, “мърсници”, “гадове”… Някои мои кандидати минали тези унижения, по време на каране на курса ми казваха: “Ти се правиш на велик българин и ни говориш че сме българи, а знаеш ли какво ми се случи на границата? За България никога вече дума да не си ми казал.” Младите българи от Цариброд, пренасящи бензин по време на ембаргото, сега са родители и се изясняват против изучаването на български в училищата. Лошата дума се помни, бой не се забравя. Имаше възможност българските митничари и полицаи поне с някоя дума да ни разграничат от гражданите на Сърбия като ни нарекът българи и дребните тръговци пуснат без черпене.

Все пак – трябва да се знае, че Сърбия беше под ембарго. Ако България беше спазвала стриктно международните изисквания, ние, бедните от Цариброд, нямаше как да оцелеем. Българската държава  си свърши работата и много ни помогна.

Къщата в Цариброд беше стара и трябваше ремонт. Имах вече второ дете. Обадих се на братовчедите ми от Mомкова махала в София да ми намерат и изсекат на определена дължина желязo за бетон. Момчетата се обадиха: “Желязото е готово, ела да си го вземеш! 150 килограма, на дължина 3 метра!” Отидох в агенцията за българите в чужбина, обясних нуждата за желязото и те ми написаха писмо с молба до митницата да се не прилага стриктно ембарговата забрана за износ (да се направи изключение). Пристигнах с колата, на багажника с триметровото желязо. На бариерата преди границата бяха трима – дадох 20 ДМ и минах. Надявах се, че писмото ще помогне при митничарите на прелеза. Честно казано бяха любезни. Прочетоха писмото и го скъсаха. Не може ембаргова стока. Аз почнах да ги моля: “Ембарго на Сърбите, защо на мен?” Отговориха ми “Питай Клинтън!” Аз теглих майната на Клинтън, един митничар скочи и ме удари по врата отзад. По-възрастен го спря и ми взе паспорта. Искаше да ми пише акт. Разбрахме се да върна желязото, нямах пари и нямаше какво да предложа. Върнах в Калотина желязото. От една къща излезе една баба, обясних и, оказа се, че е от Цариброд и прие желязото. Свалих вързаното желязо и си тръгнах. От яд за Клинтън, че съм го напсувал полицаите ми ударили черен печат – забрана за една година. Този случай казах на ловец – приятел на началника на полицията от Цариброд. За два дни получих нов паспорт. Думите на началника от Цариброд били: “За псовка на Клинтън няма проблем, той е човек от Цариброд!”. При отиване в София с новия паспорт минах без проблем. Страх ме беше на връщане, поради това ангажирах адвокат, който ми е братовчед. Печатът го нямаше в компютъра. Толко ги е било яд за Клинтън, че не са го внесли в комютъра.

Има още един бой по време на ембаргото! Връщах се от София, между Сливница и Драгоман на шосето пресичаше костенурка. Спрях, взех я и я сложих между седалките. Исках да я видят децата. Пристигнах на границата – нямах багаж. Митничарят търсеше скрит бензин в бутилки. Отвори вратата, мушна ръка под седалката, пипнал главата на костенурката. Силно се уплаши, че като се дръпна, си удари главата на ръба за отвора на вратата. Беше изненадан, уплашен и зъл. Докато му обясня, той замахна да ме удари. Аз тичах около колата и виках “Костенурка!”, той след мене с думите: ”Спри!! Ела тук!”. Замахваше да ме удари и с половин сила ме удари отзад по тила. Колегите му се скъсаха от смях, но ме спасиха от повече бой. За наказание ме накараха да занеса костенурката в полето над прелеза. Сега вече митничарите са забогатели, поумнели, а ние българите от Цариброд намаляваме, осиромашаваме – дано не им създаваме ядове. Май малко прекалих, но честно казано, мисля, че са по-силни от държавата. Моля патриотите и некорумпирани митничари и полицаи от прелеза на Калотина да ме извинят и от алчните и засегнатите да ме защитят. Бях скромен и много неща не съм казал.

Читатели, за да не мислите, че от другата страна не е имало подобни случки, ще ви разкажа още една. Братовчед ми от София  по време на ембаргото ни дойде на гости. Когато влезе, между другото каза: “Като гледам какво правят сръбските полицаи и митничари на нас от България и българските на вас, иска ми се да си имам един митничар и полицай, да ги храня и всеки ден да ги бия.”

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>