МАХАЛАТА ВРЪХ

Драговита Драговита

Добре, ще започна от детството. Роден съм през 1956. година на бащино огнище, родна земя, в махала от село Драговита, на около 800 м. надморска височина. Пасища, ливади, ниви, необработваема камениста земя. Около букова гора, дрян, ясен, смрика, без дъбови стъбла гора, сливи, круши, ябълки, орехи, череши, диви и питоми лески. Извори, кладенци със студена вода, махала без река, реката сменена от непресъхваща долина.

Къщи, направени от кал и дърво, без ток и вода. В двора – дървена кола и шейна. До плевнята има равни пространи гувна – за вършитба. Казани – иззидани близо до мазето. Дървник с малко дърва, кошари и пояти се намират от къщата по – настрана. От изток в двора пчелник, с няколко пчелни кошери, оградени в така наречените градинчета. Около оградите са засадени всякакви цветя, в някое градинче от към северната страна – липа, цъфнали рози наоколо, за красота.

Къщите – покрити с керемиди, прозорците с четири крилца, до тях куки, закрепени на стените, на тях се качат низите с пипер, венците чесън и кромид лук. На село каквото се обере във венец се изплете, на слънце под стряхата до прозореца се закачи да се изсуши и изпече, запазва се и през зимата се яде. Храната, която ядох като дете, беше произведена в нашето селце.

Добитък, пъргави селски коне и щури овце, през есента тичаха под стъблата на крушите за гнили, диви, дребни круши. Шарени планински крави, вирнали опашки, бягаха от жадните комари.
Хората – мъже, жени, ергени, девойки – потъмнели от слънцето, с дебели вълнени дрехи, косеха, копаеха и жънеха. На обед обядваха в хлад, под сливи или круши, до снопи сено. Сядаха и запотени бършеха челата, вадеха от торбата черната погача (от домашно брашно), сирене, люта чушка, стар или млад чесън, отваряха гърненцето с киселото мляко, но започваха от шишенцето, в което имаше домашна сливова, изпечена в собствените им казани за лично ползване. Не се кръстеха – страх ги беше – имаше милиция, но на Господ се молеха, шишето ги чуваше, но то си мълчеше, а пустата граница душата им вадеше, вижда се близо, чува се близо. Пееха, когато искат да питат братовчеда от другата страна, в съседната държава, как е, какво правят семейството и децата му. След обяд слушаха неговата песен: „ Добре съм, бате, добре, Йорданчо расте, чичо се поболе, в болница в София е.”
При залез слънце полето пустееше, хората бързаха да се приберат. Нощите – тъмни, осветлението – фенер, лампа и кюпче (фитил). Махалата – близо до границата, населението – българи. Милиционери, ако по тъмно те срещнат извън махалата, питат къде си тръгнал, кого чакаш, с кого ще се срещнеш. Отговорът ако е „Никой”, те биеха да признаеш или биеха, без да питат, защото няма какво да признаеш. Затова човек, ако иска бой да не яде, по – рано да се прибере, сам по тъмно никъде да не е, това ме учеха моите родители още като бях дете.

One thought on “МАХАЛАТА ВРЪХ

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>