РАБОТЛИВ

Студена зимна нощ, часът около полунощ
телефонът звъни,
на слушалката стар човек с болен глас шепти:
“Комши, моля те, с колата на лекар ме заведи,
болка не се търпи”.


Тръгнахме, старецът от мъка сбори.
“Почти четирдесет години съм работил,
на лакар рядко съм ходил,
след работа на село и частно съм работил,
деца съм учил, дом им изградих,
от всякакви удоволствия себе
и покойната жена лиших.
Знаеш ли, нищо не съм направил.
Децата изучих,
но къща празна,
работа в роден край не им намерих.
На времето, на властта не угодих.
Ех, глупаво живота подредих.”
Старецът с думите утеших:
“Комши, храбър бъди, твоето достойнство, доброта
все някое поколение ще оцени
и на теб ще се поклони.
Това ще стане, ти сега болката победи, здрав бъди
на деца, като дойдат – трябваш им ти!
Между вас, дори и далече, родителска обич цари.
Носталгията и обичта за родния край и тях мори.”
Тишина – след която старецът каза:
“Мен за внуците ме боли,
те са наши, но чужди,
като без риба вода е дом без деца.”

 

Написано по повод желанието на кметството да остане чиста гимназия, а случаят със стареца е истински.
Като няма работа, младите се изселват, домовете пустеят.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>