Разказ за чичо

Чичо беше болен. Не можеше да ходи. Много беше зле. Боледуваше од какво ли не. Диабет, язва, кръвно… Лежеше, тежко дишаше. Не можеше сам с лъжица да яде, казваше „Госдпод силата ми взе, но с акъла още сам добре”. Той знаеше че ще умре. Но живота продължава нови проблеми на младото поколение да създава. Когато изнемощя и разбра, че е сериозно болен, тогава се разбърза да разказва. Искаше да остави наследство, а знаеше че не е богат, средства няма, но опит има, много патил, живота го  учил, надеждата го крепила и затова от иманярството почна. Сети се за разни места, чути, казани от дядо му, от чичо му, от овчари, говедари, рудари, от румънци, от хора от Заечарско. Разказваше за знаците покрай кладенците, покрай водите, по скалите в родния му край, тези неща казваше за да открием, ние неговите наследници,  златото, надеждата да ни крепи, техниката далече отишла, а идват лоши години – гладни времена. „Ако намерите няма да ви открие властта – държавата пропадна” – казваше убедително.

Живееше в Цариброд, в моята махала. След работа отивах да го видя. Този дъждовен следобед влязох при чичо, той ме погледна, дръпна възглавницата, повдигна си главата и ме попита – “Бързаш ли?” Намигнах му, което означаваше че имам време. Седнах на дивана до него. Когато почна да говори, от погледа разбрах, че трябва да помня – разказа е важен за чичо. “Имаш ли проблеми с властта?” – попита ме. Казах – “Не, само много ме глобява пътната полиция.” Прекъсна ме и каза – “Цариброд е село, знаят те от кои си”.

Чичо имаше сили за говор, но малко застана, пресметна да ли кратко и конкретно като информация да каже или да излее душата си. Мърдаше му долната устна, очите се свиваха, а в краищата се показваха сълзи радостници. Долната устна, очите и гласа отдаваха душевната радост. Като дете се учудвах на чичо и баща ми, когато ходехме на сватба или събор, където има музика, те даваха пари да им свирят и пеят “Паднал ми ранен млад Стоян” и плачеха. Плачеха и когато отличните деца на края на учебната година рецитират стихотворения на Ботев или някое друго патриотично стихотворение, дори и по българското радио, когато чуят такава патриотична песен или стихотворение. Но момента за чичо не беше тържествен, той чакаше смъртта. Живееше само на вода и лекарствата отказа да гълта. Май реши да не му пука, че ще му текът сълзи и почна. “Ти знаеш – разказвали сме ти – за нашите три кучета. А бе… Мечо, Каракачнката и Булча!” Аз слушах и мълчах. “Нали знаеш за кой период ти говоря?” Казах – “Знам – за Информбюрото през педесетте години”. Гледаше ме – искаше да разбере да ли го слушам от немай къде, дали разказа му в мен интерес ще създаде, дали ще ме накара моите проблеми да избия от главата и да слушам за щури времена, познати неща, направени от ненормална власт опасни и приписани за съжаление и на моята фамилия. Продължи: “Знаеш че ни следяха, денем и нощем, години на ред. Знаеш, че патрулираха от Поганово до границата! Чакаха да дойде чичо ти, за да го хванат. Смятаха го за шумкар, опасен враг на Югославия.” Това „опасен враг” го казваше с гордост, с друг глас! “Абе, нали го осъдиха?” Отплесна се малко, но се върна при кучетата. „Тези три кучета баща ми научи да мразят милицията и удбашите.” Учудено попитах как и разбрах, че той иска да ми каже нещо, което е било тайна, хитрина. „Много хора от село искаха кутре от нашата Каракачанка, да имат от тази порода. Баща ми на никой не даваше. Милицията и удбата бяха от вътрешността  на Сърбия и те искаха да занесат кутре от нашата порода в своите родни места. На тях баща ми даваше. Скъпо им струваха тези кутрета.” Почна да ми описва детайлите, дяволъка на даването. „Милиционерите (патраула) приканваше пред очите на кучката сами да изберът кутре. Дядо ти държеше кучката, тя лаеше, а  те да не я слушат, взимаха и трите кутрета и отиваха пред къщата в двора”. Попитах защо три. “Защото когато се окучи, той винаги още първият ден оставяше само три – другите убиваше, патраулите бяха от трима милиционери.” Взе въздух и продължи кулминацията на разказа. „За да не лае кучката, те се оттегляха навътре в двора носейки кутретата. Кучката добре вързана беснееше… лаеше… Но, тя гледаше милиционерите как й взимат кутретата.” Застана, повдигна глава от възглавницата и като абсолютно здрав изправи шията и каза: “Разбираш ли, дори  да не им трябват трите, едно да вземат за порода, те другите даваха на нас – ние не ги връщахме на кучката, а ги носехме на страни, след което дядо ти ги убиваше. Ако се само  порадват и нито едно не искат  да взмат – пак ги убиваше. Защото кучката е видяла тях как й взимат кутретата, надушила оръжието… запомнила миризмата им. Това беше тайна и номер. За нас беше спасение.  Когато патрулират и наближат Предел, Гладни рид, Криви бор, Маковац (изброи визвишенията от които патрулите са наблюдавали махалата), кучката ги усещаше, почваше да лае, събираше и другите кучета и те тръгваха срещу тях. Милицията викаше “Стояне, вежи керове!”(срб. Стояне, завържи кучетата!). Стоян не бързаше да ги върже – чакаше да повикат, след което им се отзовазаше и даваше срок, за който ще се прибере до къщата и хване кучката. Милицията чакаше…”

От болните очи капеха бистри едри сълзи. Чичо не беше сам, по време на разказа му чувстваше и силата  на баща си. Заедно с мъртвия си баща беше победител. За  неговата болка и наближаващата смърт не му пукаше, той чувстваше победата над удбата, над несправедливостта. Питах: “Винаги ли бяха кучетата отвързани?” той се усмихна и каза: “Не! А бре, разбираш ли, това бяха опитни кучета. А милицията са кокошкари, щом кучката даде зор и лавеж – те викат. За нас от махалата беше важно да чуем лавежа – за да знаем кога пристигат и къде са.” Бавно като диктат за писане каза: „Кучетата усещаха миризмата на  барут, желязото, надушваха ги и на километър – два,  започваха силно да лаят”. Не исках да го прекъсвам. Той говореше за победа. Говорта му в този момент бе лекарство за душата му. Чувствах как му наля сили и гордост, а какво по-хубаво с гордост да чакаш смъртта. Тези хора, от педесетте години ,  цял живот са живяли в страх, с право да говорят без да смеят да говорят, не са имали родина – но са имали кучета, научени да мразят човешките врагове.

Обичам животните. Избиването на кутретата не е било справедливо, но кучетата на моята фамилия да имат привилиегията да не страдат, а стопаните им да страдат,  не е честно. Дядо е бил прав. И кучетата трябва да мразят враговете на стопаните. Доволен, че пред сигурна смърт ми каза истината, даде ми  съвет – лекция за оцеляване, защото щурите времена може да се върнат.  Чичо в такъв дух продължи.

„През 1951 година, Мечо го застреляха, Булчо раниха в предния, ляв крак, по Каракачанката не стреляха – много я харесваха. Искаха кутре от тази порода. Всички от махалата обичаха кучетата, те лаеха само милицията, никога не ни изневериха.” В знак на благодарност към кучетата пазачи, пред смърт ги спомена и каза:

„На куче вярвай – на човек не! Учи се от кучетата!”

Няколко дни след този разказ чичо започна да пада в безсъзнание, дори и тогава разказваше. Разказвайки в кома, върна се с  разказите до тринайсетгодишна възраст, когато е бил момък при Трънския поп. Много работи каза, но беше в кома (безсъзнание) – не се радваше като говореше, разказите бяха интересни, тъжни – за съдбата, бита и находчивостта на хората от селото, но той не се гордееше докато говореше, нямаше ги сълзите радостници, долната устна не трепереше и гласа беше тих и изнемощял, а в думите му не се чувстваше гнева и радостта. Затова аз няма да ги описвам. Нека да говорим за случки, които в човешкото нещастие на човеците е давало сили и надежда и с тези случки (подвизи) се гордеят докато за тях разправят. Чичо беше в кома, Господ му даваше сили да разказва, но не изпитваше гордост от разказването. Същата година, до края на месеца почина, живя 69 години.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>