СВИЖДАНЕ

Като ученик до четвърти клас намразих думата делене(разделяне). Имам само една сестра, осем години по-голяма от мен. Братовчедите и братовчедките също са по-големи от мен. Във фамилията съм най-малкото дете, най-много ми даваха, но думата делене и до днес я мразя. Тук ще прекъсна, трябва пояснение.

От 1941 до 1945, даже 1948 в нашите краища е била възстановена напълно българщината. Народът от 50те-60те  години бе първото тесто което трябваше така да вташе, та като го месиш и го тупнеш от него всичко да става – и югославянин, и сърбин и хърват, може и българин но който да мрази българите и България. Втасалите българи – по-възрастните, са минали през пресейка, месене и изпичане. Колкото и да бяха месени сега, те бяха хора които обичаха и зачитаха родата и потеклото си, хора които вярваха в Бога. Те копнееха за близките, които напускаха бащиния си дом с ръце в джобовете, със скъсани цървули, с дреха или пуловер. Отишли за да бъдат хора с души, а не тесто.

В домовете за тях всеки ден, покрай огнището, сълзи ронеха, Господ молеха за здраве и чакаха свиждането – деня в който границата е отворена. Ден в който майкта ще пита сина за снахата която не е виждала, дъщерята за детето което се родило, а тя незнаела че е бременна, за зета който станал зет без да поиска ръката и не пита бащата за дъщерята. Чакаха деня в който да посъветват децата си как да пестят, домове да домят, да се пазят. Политиката ни отчуждава, съдбата ни разделя, но природата уши и разум ни дала всичко да чуем и разберем.

Аз още чувам и думите на учителите до четвърти клас, които се опитваха да ни направят горди, че сме разделени от чичовци, лели и братовчеди с примери. Един от тези примери беше: В гнездото орлетата пораснаха, станаха орли и се разделиха от орела и орлицата както братята и сестрите на родителите ви. Ние дигахме ръце и казвахме на глас имената на нашите чичовци и лели. Те бяха орлетата отлетели от гнездото, те си правят друго. Нашите – орлите да си пазят гнездото. Нямаше час а да не се похвали раздялата. Имаше разсъждения, че орлетата отишли, орела и орлицата сами ще си ядът улова, опираше до повече храна, а тя от своя страна до равнодушие и забрава.

Татко не мислеше така. Той беше част от гнездото, неговите по-големи брат и сестра бяха отлетели, разделени, тя във Варна, а той в Перник. От гнездото на майка ми само леля ми отлетяла, тя бе в София, но от гнездото на фамилията й  почти всички първи братовчеди и братовчедки отлетели. Тежко им беше.

В домовете на тези почтенни и работливи хора, вечер даваше светлина лампата закачена на стената. Топлината идваше от печката на дърва, върху която се стопляше вода за миене на крака. В душата тъга. Радостта беше писане на писма, за които се ходеше два часа пеша до пощата. Отговорът, получаване на писмото, бе мехлем за душата, усмивка на лицата, новина за родата. Писмата се пазеха в пазвата на майката – бабата. Хората от семейството получило писмо, изморени, изпотени, миеха ръцете и сядаха до масата. Слушайки писмото те хранеха душата, радваха се на думите от брат или сестра, майката и бащата от думите на чедото от които лесно се плачеше и в този плач имаше сълзи. Очите на хората от моето село бяха сухи, потънали в очната кухина, леко зачервeнели от прахта. Тези очи нямаха сълзи. Когато плачеха хората поради скърб, тогава бабите плачеха без сълзи, а с думи. Спомням си че ми беше чудно разликата когато четат писмо: очите свeтваха, излизаха от очните кухини, разкрасяваха лицата, по които се сливаха едри, бистри, хубави капки. Без кърпа, мъжете бършеха сълзите си с ръце, с напукана кожа, подути ягодици на пръстите и очертани кости и вени. Майките и сестрите с краищата на забрадките, усмихнати бършеха сълзите си. Пролетта работа в обора с младите агънца, на нивата, в ливадата, бяха рутина, задължение и всекидневие. Красота на родната котловина, птичия пой, дебелата жълтеникава сметана на млякото, бялото масло на топки, жълтия мед, шарените и щури агънца, пиленца. Цъфналите сливи, круши и яблки, тъмно зелените стръкове на поникналата царевица и гъстото зелено жито покрило нивите, това е богатството на хората, постигнато със  собствени човешки сили, произлизащи от сутрешния качамак, черният хляб, младите стръкове лук, киселото и прясно мляко. Хората не забелязваха тази пролетна красота, не говореха дори за очакващата ги реколта, говорта бе свиждането в началото на юли, когато нивите в село Бачево на границата бъдат ожънати. Татко казваше „Трябва да се отиде рано, да се застане в първия ред  до браздата (границата). Дано се видим в началото, докато стоим мирно и слушаме речите на военните и милицията, защото в тълпата може и до обяд да не се намерим”.

Ще прекъсна тук, за да поясня на по-младите читатели. След неспоразуменията между Тито и Сталин, в Югославия настъпва политическа чистка на хора които са приемали руския модел на социализма. България е следвала политиката на братския й Съветски Съюз и ние като българи сме били потенциални врагове на Титовата политика, а нашите роднини в България са смятани за врагове. Да направим сравнение, затворник осъден с доказана вина винаги е имал право на свиждане – посещават го близките. При отцепление на Западните покрайнини новата граница между Югославия и България е разделила села, семейства, покъщнини(нпр. Кошарата и градината са в България, а къщата в Югославия). Разделените села, разделените семейства, които в период от почти десет години не са имали вина,  нямаха право на свиждания. Живееха, но как? Мълчи, работи, родата си забрави! Да успееш – може, но от родината се откажи, съседите и съгражданите подслушвай и клевети на властта! Готов бъди, за другаря Тито, ако трябва от живота се откажи! Голяма политическо-демократична придобивка бе един ден в годината за 10-12 часа да се срещнат близките след дълга раздяла. Това споразумение са описвали тогавашните съвременници и политици, аз описвам моите детски спомени, защото още ги помня и смятам, че трябва да се знаят и да не се забравят.

В моето детско съзнание се е запечатило приготовлението, пътят от Драговита до Бачево, срещата с роднините и връщането обратно. В нашето семейство не се говореше кое агне ще се пече, а проблема беше хартията от чувал за брашно, която да няма букви, в която да се опакова печеното месо. Майка ми бе виновна, че няма хартия, не е мислила от по-рано и й се караха. Знаех че не е виновна, беше ме яд за мама. Несмеех  да се обаждам – беше сложна ситуация: агнето трябва да се пече цяло, а хартия няма – виновна е мама.

Татко дойде и донесе нови дисаги, направени специално и купени от Станко. Намерил хартията за месото, на която майка ми се зарадва много. Зарадвах се и аз, знаех че, щом опаковката е готова, условието за отиване на свиждането е изпълнено. Сестра ми също беше радостна. За мен говореха, че не мога да издържа дългия път. Мислеха кой човек от селото ще може да ме гледа две нощи и един ден. Мене не ме питаха, а привилегията с плакане и тръшкане на село не бе позната. Късмета ми бе, че нямаше при кого да остана, защото нямаше къща от която да няма „отлетели орлета”…

Агнето пекохме в нашето огнище: слага се очистеното цяло агне в глинена тепсия, премазана с мазнина. Тепсията я заравяме в жаравицата, слагме отгоре връшник, който също покриваме с жар. Връшник е ламаринен капак, напрвен за тези глинени тепсии, върху който има железца за да не се свлича жарта и една голяма халка през която се набутва дървена тояга и по този начин се повдига за да се види месото или погачата.

Пътуването от махалата Връх в село Драговита до границата – село Бачево сега е спомен който обичам. Обичам безумието на покойните ми баща и майка, безумието и храбростта на тогавашните майки и бащи, които са водели децата две нощи да вървят пеша, една нщ на отиване и една на връщане. Ходех по лунна светлина каквато беше нощта когато кервана от моята махала тръгна. Сега съм баща, пътуването с кола през нощта непредприемах поради малки деца. Затова като баща прекланям глава пред характера на човеците(родителите) от нашите села. На чистите православни души, голямата обич към близките, ината към властта, непокорния дух и  децата които много обичаха им даваха сила за да ги хванат за ръка и тръгнат. Свиваха им се сърцата за малките деца, пътуваха със страх, чувах как се молят: ‘Дано Господ пази децата, дано неизкарат мазоли на краката, дано не се псънати и паднат лошо в тъмнината”.

Пътя в тази лятна нощ може да се разбере от съвременните добри дечица и техните загрижени майки и бащи, ако хора като Кустурица и Стефан Командерев нагледно на екрана пренесът. Сега се радвам, че по време на моето детство, мозъка ми не е бил обременен с играчки, книжки, видео игри и телевизия. Ние нямахме ток, нямахме радио, но имахме сняг, вятър, дъжд, слънце, въздух, поля, ливади, кучета, кон, свобода, затова емоцията от отиване на свиждане помня до днешни времена.

Слънцето още грееше, никой не ни изпращаше. От седемте махленски къщи всички бяха тръгнали, цялото ни богатство бе оставено на Господ и бравата на входната врата да го пазят. Големият стар ключ сложихме под стряхата на поятата. Животните нахранени, напоени, издоени, прибрани в обора по време на още греещото слънце неможеха да ни изпратят. Ревът от кошарите, лавежат на вързаните кучета, чуруликането на щастливите диви птици – това бе нашето изпращане. От съседната махала за надзиратели бяха оставени дядо Никола(Ника) и дядо Георги(Гьора). Дядо Гьора беше шампиона по пиене, който никога не ходеше пиян, а не токазваше на никой да го черпи ракия и пиеше докато му дават. Хората от завист го нарекли пияница защото неотказва пиене, като седне небърза да си ходи, не му пукаше от виелици и тъмни нощи. Работата в семейството вършеха синовете и снахите му. Този старец беше нарушил селските правила, имота и добитъка на синовете разделил, живееше в стара къща, помагаше на хората за „Благодаря”, за чаша ракия и добра дума. В нашето село можеше да живее без пенсия и доходи. Снахите го уважаваха и му оставяха храна и той ги много хвалеше. Та този старец минал седемдесетте и дядо Никола минал осемдесетте останаха да хранят, напоят добитъка и пазят богатството на нашата махала. Здружно тръгна фамилията, сами си пожелаха приятен път, като казаха: „Господи Боже Ти пред нас, ние след тебе!” Бях натоварен да нося връхна дреха. Майка носеше яденето за изпът, коня носеше дамаджаните с ракия за подарък и яденето за обяда с роднините от България. Татко също имаше раница, но не си спомням какво имаше в нея. Бързината на ходенето диктуваха конете. Почивките се определяха от изворите край пътищата(шишета нямаше и не носехме вода). Слънцето бързо залезе, летния прохладен ветрец ни напомняше, че сме хора на Балкана. Лавжите на кучетата, гласовете на хората, мърдащите светлини от фенерите в далечините, обикалящи ни отвсякъде, събуждаха в мен желание да ги изпреварим и да бъдем първи. От всякъде се чуваше говор, лекият ветрец в лунната нощ разнасяше думите които ни даваха сила да крачим след светлината на нашия фенер и гонеха съня и умората.

Беше наредено да не се гледа във фенера, а къде се  стъпва. Когато се обръщаш, спри, по тъмно с обърната глава не се върви,  гледа се пред краката. Казано – сторено. Ходех с наведена глава, ходеха и останалите с наведена глава, това бе закона на нощното ходене по нашите каменисти селски пътища. Темпото на ходене определено от конете не ме изморяваше. Пихме вода на селския кладенец при село Борово, почивката бе кратка. При чешмата на село Прача вечеряхме и пихме вода. Ноща не бе тъмна, луната бе над нас, конете пасеха трева, а едно куче от къщата под пътя, упорито лаеше. Дадохме му хляб, не помогна, пак лае и докато мислех как да изляза на край с това сърдите дребно червено куче татко ме викна. Доведе коня, дойдоха чичовци, дядовци, от единия дисаг преместиха торба с фасул и плетен балон с ракия в дисага от другата страна на самара. Беше ми ясно, но ме уважиха и ми дадоха обяснение. Мама каза: „Ходи и пишкай”. Възползвах се. Бях горд, че съм тръгнал, надявах се на подаръци от България, надявах се да ме похвалят че съм издържал ходенето, бях готов за юнак, но юнашки приех настаняването в дисага. Приличах на послушно дете, а всъшност бях сърдит, засрамен и победен. Дисага беше удобен, седнах с леко свити крака на визглавница която мама бе сложила от по рано. Дълбочината на дисага бе до мишниците, през гръдите ме опасаха с един широк шал, който отзад по гръба ми подпираше главата и който вързаха за самара. Общо позната техника използвана за пренасяне на болни до града. Не можех да падна, шалат държеше главата ми леко наведена прилегнала на самара. Сърдит, реших да незатварям очи, няма да заспивам. Реших го но конските крачки люлееха удобно подпрената ми глава, от тихия тропот на копитата ината ми изчезна. Умората от краченето с наведена глава, нощния въздух с ливадска миризма, и печеното агне намиращо се от другата страна на моята глава, ситуация която ме вкара в дълбок юнашки сън. Нашите пристигнали до чешмата на Горна Лукавица(Лукавачка китка), спали малко под откритото небе. Тръгнали при дневна светлина, аз юнака в дисага ще съм спал. Събудих се, беше светло, слънцето изгряло. Сърдит, сънлив, наспал се гледах напред, пред нас, до нас хора. Вървят пеша, баби се возят в селска кола, натоварени коне, всички бързат. Уплаших се, не бях виждал толкова народ, толкова коне, такава голяма равнина, изненадах се из нивите течеше река, много по-голяма от нашата непресъхваща долина. Напред в далечината чух пуфкане, видях дим, сетих се това е локомотив, беше ми обещано че ще го видя. Татко хвана коня на късо, останалите хора с конете се разместиха, нашият кон бе цивилизован, изморен и необърна внимание на димещата локомотива. Влака мина в края на нивите. Приятното клатушкане в дисагите на коня, възможността да гледам от високо, благодарение на което видях не много далече минаващи два големи камиона, бях във възторг. Радостно коментирах видяното, задавах въпроси на моите съпътници, сам си давах отговорите, бях говорлив, но устата се затвори, сърцето се разтуптя, млъкнах – на пътя имаше милиция.  Търсеха лични карти, по-нагоре други гледаха багажа, на мен ми се подиграваха, обиждаха но се стараеха да запомнят техниката на омотания шал. Татко го критикуваха(„Мучиш дете, шта че види, ти си будала”), той мълчеше, аз плачех. Плачех защото ме беше страх и яд за татко, за фамилията, за привилегията която имат милиционерите да обиждат. Ние мълчахме, дори казаха: „Ти гладуйеш, а бугарима носиш ягне”. Гледаха ни още два – три пъти багажа, винаги ни обиждаха, аз плачех и гълтах прахта от пътя който дигаше тълпата вървейки. Моята радост и гордост свърши в нивите  преди границата, при срещата с милицията, страха от униформите им ме разплака. Исках да си ходя вкъщи. Конете вързахме на определено място. Багажа взехме да го носим в ръце. Минахме по дървен мост, под който течеше бистра река, гледах във водата, но рибка невидях. Всички бързаха да застанат в първия ред до браздата(границата). Аз имах най-трудната задача, да се хвана за джоба на татко и да не го пускам. Казаха ми: „Ако се изгубиш питай къде са конете и там ни чакай”. Ходил съм на посещавани мачове, хаоса на мачовете в сравнение с този който помня от свиждането е рай, аз немога да го опиша. Нашата фамилия избра място, свалихме багажа и жените застанаха около него. Татко и останалите мъже тръгнаха да се бутат между първите, да са по-близо до браздата. От страх да не ме загуби, баща ми ме бе сложил на раменете си. Официалните лица от двете държави държаха говори по-надолу, милиция и военни имаше много, аз пак ги гледах от високо. От двете страни на границата, хората махаха, едни се движеха наляво, други надясно но всички се бутаха. В един миг границата изчезна, народа се сля. Виждах как се прегръщат, плачат, радват. Татко стоеше, мен на раменете държеше и гледаше в суматохата. Ходеше бавно, оглеждаше се и се спъваше. Застана и викна: ”Забеееел!”, стоеше и чакаше. И други хора се провикваха, споменаваха за мен непознати но обичайни имена. Много по-късно разбрах защо татко викаше „Забел”. Ако при повикването спомене името на брат си Петко, има много Петко-вци, когато викне „Забел”, Петко знае къде е и какво е „Забел” и ще тръгне в тази посока. Татко рядко викаше, повече вървеше, като при разминаването се блъскаше или ни блъскаха хора които търсеха своите близки. Страх ме беше как ще намерим багажа, мама и останалите. Хората които бяха открили роднините си, избираха места за „гала” обяда на земята под откритото небе. Нямахме часовник, времето мерихме с умора, жажда, височината на слънцето, търпението и издържливостта на организма ни. На мен ми липсваше моя дом, бях изморен, гладен, жаден и уплашен, а слънцето бе високо. Чичо(останалия брат с татко на село) бе намерил родата, намери и нас. Организирахме се с пренасяне на багажа, трябваше да отидем по-навътре в България, сръбската милиция да не дръпне осъдения ми чичо, който бе провъзгласен за враг на Югославия, избягал в България и в отсъствието му осъден. Родата се събра. Целувки, радост, плач, въпрос, говор на висок тон… Аз бях детето което никой не подмина да повдигне, подържи, целуне, пусне с въпроса: „Това дете ядели? Леко е като перце!”. Моето тегло изплаши роднините, аз ги обичах и се чувствах виновен че ги притеснява моето тегло. Събралата се рода, уста никой не затваряше – всички говореха. Неподскачаха от радост, но се тупкаха по раменете и махаха с ръце. Очите светеха по-силно от слънцето. Говорят кой от селото се е оженил, кой се е отселил, кой е разпитван, на кого в града работа са дали, как държавата плаща слънчогеда, агнетата, телетата, малините, колко новите крави дават мляко и др. Дойде време за ред, казаха: „Сега е ред да хапнем”. Как сложиха чаршафите на земята не е важно, но върху тях имаше печени пилета, пълнени чушки, гъст подпечен боб, печено агне, баници със сирене и спанак, гювеч с месо и без месо, салати с домати, краставици и лук. Имаше и ракия: слаба, силна, специялна – защото е пазена дълго време. От торбите на близките от България извадиха халва, слаткиши, бомбони, боза, локум, риба пържена, пушена, кебабчета, кюфтета и др. Подаряваха ни сапуни, локуми, тахан халва, бомбони, вадеха от техните торби и бутаха в нашите чаршафи, чинии, чаши за ракия и кафе, лъжици, вилици, фланелки, гащи, триони, чукчета, брадви, клещи, ножове и др. Първото памучно бельо бе българско, подарено от роднините ни, което означава че повечето хора от царибродските села, първите памучни гащи и потници които са облякли са били българските от свижданията. Дори на земята събрана родата потвърждаваше думите на Хан Кубрата – единството е сила! Родата не бе малка, истински мъже, ако се знае че кръвта не е вода, много зли душмани ще стоят настрани. Това ме радва.  Този обилен обяд от различна храна бе наказание за българите и за тези които имат собствена държава и за тези които бяха на собствена земя в друга държава. След дългото ходене и толкова различно ядене, в полето където се разнася прах през лятото, при такава емоция, при радост и кеф за кратко време толкова храна е добра формула за ускорено разболяване. В полето на село Бачево народа бе ненужен и подиграван. Това бе плод на тогавашната комунистическа демокрация и добросъседските отношения.  Збогуването бе сърдечно, плачливо, със шепот на ухо, галене по коса, обещания, договори и препоръки, с една дума се разделяха сестри, братя, братовчеди, снахи и свекърви, синове и майки, баби от внуци и внучки. Сърдечно се разделихме, сърдито крачихме към конете, и аз бях сърдит, сърдех се но не знам на кого. Това бе непобедима душевна характеристика на фамилията. Беше добре че бяхме сърдити. Милиционерите или митничарите(за мен това е все едно), на пътя към конете ни гледаха торбите, а нашите сърдити одговори и погледи(подарено ми е, не съм откраднал), ги караха да говорят човешки.

Върщането трябваше да бъде като отиването, но не беше така.  Ноща беше тъмна. Появиха се облаци и светкавици в далечината. През осветлените улици на Цариброд, минахме със сестра ми с малко багаж и с други млади хора от родата ни. Конете минаха по заобиколен път. По улицата имаше много хора, млади и стари, които вървяха без да бързат, на което се учудих най-много, защото нас живота ни учеше да ходим бързо. Осветените улици на Цариброд останаха зад нас, настигнахме конете, малко се говореше. Мен пак ме сложиха в дисага, но сега не се сърдех че сам там, сърдех се защото така трябваше, бях сърдит като останалите. Появяващите се светлини на хоризонта, придружиха и далечни гърмотевици. Кучетата на махалите покрай които минавахме, по-малко лаеха. Хората които бяха пред и зад нас не говореха, бяха сърдити, само се помърдваха треперещите светлини от фенерите. Светкавиците започнаха да приличат на светлещи, падащи синджири, а гърмотевиците като че ли идваха от състезаващи се по сила на мелодичн звук, облаци. Беше ни много страх, но облаците май смятаха, че не сме достатъчно изплашени и продължи да гърми още по-силно. До чешмата на село Прача пихме вода, нашите ядоха изправени, а аз в дисага. Приятната вечеря прекъснаха едрите капки, които измиваха прахта от нивите на границата. Силният дъжд придружен от гърмотевици, от който неможахме да останем сухи дори под дърветата, продължи и след като бяхме мокри до кожа. Дъжда спря след село Борово. За да ненастина ми сложиха суха забрадка на главата с която се събудих на другия ден в моето легло, на сламения дюшек. Дълго време след свиждането ядох сладкишите подарени от роднините които обичам. Сега ги споменавам, уча моите деца да ги знаят кои са, къде са, да ги уважават, да показват че ги обичат и да не отказват среща с тях.

Сега е факт, че душевно сме разделени, възможност за срещи има, но почти сме се забравили, защото сме разделени и физически. Политиците казват, че в Европа всички ще сме обединени, вярно е, но няма да се познаваме. Кръвта вода стана, без ходене пеша роднините не се зачитат, а купоните се предпочитат.

One thought on “СВИЖДАНЕ

  1. Dobre che ima hora, koito pomniat i pishat, vuicho Bubo. Blagodaria ti ot sartse. Mima. Pozdravi ot men, Stefan i Sashko i badete zhivi i zdravi

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>