СЕЛИТБА – ПРЕСЕЛВАНЕ

Цариброд Цариброд 

Баща ми беше добър, но строг човек. Рядко беше мил, но винаги справедлив. Домашното по математика никога не ми решаваше и мислех, че не знае математика. Дядо, на майка ми баща, бе дошъл и татко каза, че е изчислил – живтът на село не се изплаща. Започна изчисления: за годишен данък – едно юне (300 – 400 кг). Ток няма да прокарат – такава  е политиката. Път няма да направят, искат да ни разселят и намалят – такава е политиката. Ако учиш дете в града – за стая под наем едно юне (300 – 400 кг). Каквото произведеш, няма на кого да продадеш. Ако купуваш – кожата си трябва да съдереш. По-лесно камък да изядеш, отколкото доктор в селото да доведеш.

Баща ми започна с математиката – колко струва къща да се построи! Дядо го подкрепи и му обеща греди. После изчислиха колко пари може да се вземат за кон и овце, за крави и кози. Тогава аз разбрах, че баща ми не е комунист. Не пита мен, не пита сестра ми, не пита майка ми! Разбрах – няма равноправие – комунизмът в село не е справедлив.

Този математически дебат успя като на инат. И аз се озовах следвщата учебна година в Цариброд – махала Белеш. Станах гражданин на около 25 км. от моята родна къща и се настанихме в нова, необзаведена къща, с двор само 400 м2. Тогава разбрах мерната единица километър. Ходех до село пеша, върщах се натоварен с храна пак пеша. Но даде Бог, майка се прибра, сестра ми се омъжи и тази разходки намаляха. И математиката пак ме съсипа – нужни са пари за прикачване на ток, и аз трябваше да работя. Работех като копач на царевица с майка ми, садехме борове в лесничейството, с майсторите като общ работник копаех основи за къщи. Kарах земя с количка и това лято успяхме – електрическа крушка в нашата къща светна.

Другото лято – беда! Продават се радиограмофони – японско чудо на ума (Сони). Реших да си купя и тръгнах да изграждам развито общество. Брах малини и ягоди, чистехме насадените борове от търни. Махленските майстори ме викаха за копаене на основи за къщи. При един частник с камион товарих пясък и чакъл. Лопатата тази лятна ваканция ми бе приятел.

Връх махала видях само на Петровден. Дори тогава от пчелите вадехме мед. Но преди училище синьо-бял радиограмофон “Сони” си купих. Този грамофон от приятелите ме отдели. Те говореха за музика, за плочи “Сафет”, “Бора Пузич”, “Мухарем Сербезовски”… Аз нямах пари за плочи, а когато го слушах, спях и тогава май видях – това е за привилегированите деца. Деца, на които бащите са на държавна работа, на които дедите са живи, не са от бой кръв пропикали и умрели, на които фамилните имена се пишат с червени слова.

Баща ми имаше едно кафяво пенкало (химикалка), което много мразех, защото с него сигурно през два-три месеца пишеше молба за работа. Ако го вземат – вземаха го на пробна работа два-три месеца и му казваха, че бил неблагонадежден (неподобан) поради роднини, които били за руски комунизъм. Като дете в седми-осми клас не се плашех, децата с парите бяха като мен. Аз работех и ми плащаха. Те много учеха, а в училището не знаеха повече от мен.

Комшията от махала Белеш си беше дошъл от Франция и строеше къща. Докато ходех на училище майсторите ме взеха и в събота и неделя работех с тях при комшията от Франция. През лятната ваканция  работех при частниците с камионите, в лесничейството. Заработих пари и си купих колело. След около седмица от деня на купуването на колелото намразих радиограмофона. Колелото ми улесни живота, а това радио, което беше до леглото ми открадваше от съня ми. Не можеше от него да се спи.

Оформи се група от деца в града. Бяхме повече работливи деца, които бяха принудени да учат и да изкарват пари. И от математиката говорът към географията премина. Интересът и мечтата  ни беше Триест. В Югославия тогава, благодарение на Словения, Хърватия и Босна, на Братството и Единството, даваха международни паспорти за десет години. Ако нямаш осеманадесет години – подписва баща ти и вземаш паспорт. Всеки можеше да получи.

Първото ми отиване в Триест беше с баба Ценка, съпруга на Генчо циганина, осъждан за нищо. При първото отиване бизнесът ми беше да донеса стока, да я продам, а купеното за мене и пътят да ми е без пари. Купих си “танкерица”. Яке тъмно зелено, носили го американските моряци на корабите, на танкерите, които прекарват нафта. Бързо учех куфарната търговия. Разбрах, че в плетен балон от 3 литра стават вързани една за друга около 50 забрадки. Знаех как се опаковат дънки, часовници, блузки, свилено женско бельо. Но честно казано всичко успяваше, защото словенските митничари бяха на висота – не търсят при децата, съжаляваха ни – вярваха, каквото им кажем “ужкимка”.

One thought on “СЕЛИТБА – ПРЕСЕЛВАНЕ

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>