ЧОВЕЩИНА И НЕЧОВЕЩИНА

Ерма и Гребен

Ерма и Гребен

Има мои спомени от детството на няколко старци, които ми даваха конете си да ги водя на вода. Aз ги яздех в замяна да съм мирен и да слушам, докато ми разказват. А разказваха за паленето на черквата Света Петка, за смелостта на Големи слог, за Жилав камък, за Турка планина, за хайдутите от Градище и занаятчийството от Градище.

Тези старци, преживели две войни, тласкани от живота от времена зли, нещо видели, нещо осъзнали, за нещо мечтали – тези легенди на всеки, който има корени от тези места са разправяли, а защо – досетете се.

При контактуването с хората от този край, аз, който не съм психолог, само съм имал конкретна цел да чуя нещо ново, да не губя много време, като им задавах въпроси – казвах, че питам за книга.

Ще пиша за Драговита. Едни ме питаха ще получат ли нещо, ако намеря златото. Аз казвах “Това е история, книга за гордост!” Започваха и говореха, бяха горди, че някой ще смее да го напише. Хич не им пукаше за злато, златото бе да се чуе. Други – уплашени някога от говоренето на тези случки – първо отричаха, че знаят. Старците наричаха изкуфели, но с повечко обяснения, потупвания по рамо и много въпроси – ставаха предпазливи, искрени и доверчиви. Имаше хора, които мене тупкаха по рамото, радваха се, че някой се е сетил, говореха толкова искрено и такива хубави неща, за които им благодаря. “С тези хора с малко думи човек отново става човек!
Най- грозното и болното за мене дойде от КИЦ-а. Търсил съм запознанство с хора от България, които могат да помогнат. Вместо помощ и съдействие от човека, който работеше в КИЦ-а, получавах съвети да не си губя времето. Никога не ми е помогнато.
А когато се добирах и запознавах с хора, които смятах, че могат да помогнат, дошли на посещение в КИЦ, “авторитетът” казваше: “Измислиците и щуротиите на Драголюб”. Тази постъпка, ако сравним с обикновения човек, който и задграничен паспорт няма, който се мъчи да обясни, гледа всичко да запиша – а виждам, че го е страх – обикновеният човек за мен ставаше велик човек.

Човекът от КИЦ-а не видя възможност за дивиденти и не искаше да помага без полза. Питам защо поне за обща култура не посети тези места, никога не ме изслуша докрай. Защо подарената камера от България не даде да се заснемат хората, местата, като четете и да видите – по-лесно щяхте да разберете. Когато трябваше помощ, аз на него никога не отказвах в името на “ние сме от малцинството”. А хората за него говореха “На 20 години бил директор на пътно устройство, похарчени пари и не направени пътища. Получил апартамент в Ниш, бил председател на младежката комунистическа партия” – мен това не ме интересуваше. Той беше човек от нас, за да оцелеем, трябва да очовечеем и да не злобеем.
За да не помислите, че мразя този човек, ще кажа, че когато беше в беда и осъден за обида на национална основа, аз събирах подписи в негова подкрепа. Тогава помагах на човек от Цариброд, който е българин, ние царибродчани трябва да сме като семейство. Когато и каквото искаше, аз винаги го правех. Даже написах две стихотворения – “Чума” и “Невъзможното възможно”. В знак на благодарност бях поканен и присъствах на вечеря, която организира с помощта на Националния съвет в чест на помилването от президента на Сърбия. Аз не умея да мразя, само говоря истини. Затова споменавам в разказите неговото отношение към мен и моята работа, неговите неизпънени обещания.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>